.

Виждам се безформена в ума ти. Скроена от лениви впечатления, приглушени светлини и полуусмивки. Едва прозряна и намерена, изтекла като пясък през ситото на памет, зажадняла за обрати.

Виждам се и мъничка, и бледа... като догарящ пламък на отминала неопределимост. Незапомнена, но незабравена. Безименна, но съдържателна. Книга без корица, лаконично притегателна в стила си. Истинна, измамна. Далечната позната на сърцето ти, изгубила се в преките между двата края на  света.
Виждам те у себе си зареян, гмурнал се до дъното, с опасно привършващ кислород. Упояващ, призрачен покой, надвикващ противоречията си. Сюрреалистичен образ в преливащи краски. Просмукан от вакуума на вечните съмнения, скрепващ копнежите си с ченгелчета от страстни стенания. Претърсващ недрата на душата си с детски ентусиазъм и суров консерватизъм. Отдадено влюбен, но и  разсъдливо претеглящ разкривените си от нетърпение мастилени мисли. Претопил гениалността си в цинизъм, а нежността – в нагарчаща меланхолия.

Виждам те препускащ през чертите им... нескритото им обожание, възхита и безсилен гняв. Проницателен зрител в премалялата си будност... Пренаситен, отегчен, отхвърлящ и безсрамно груб в милостта си. Обладаващ и събличащ манипулаторския си талант и ефирните създания в сатенените им чаршафи.
Гадая острите завои на личността ти. Познавам махмурлука от излетите на екс в гърлото горичиви галони скръб. Натрошените очаквания и изтезаваната невинност.
Стотна след стотна... все по-различни, недокосналите ни се безразличия посрещат бурите. Приведени, горди или арогантно безумни. Отдръпващи се и прииждащи на талази чувства с причудливи форми и имена. Два съвършено чужди типа любов към болезненото великолепие на мига. Общият миг, видян през призмата на алчния естет.
Аз в теб и ти в мен. Рядко и за малко, в прелитащи секунди споделеност. Свеж, пролетен парфюм, кисел полъх на ирония.
Аз в теб - по-невидима от точица, бучка захар в следобедното ти кафе. Онези две зрънца пясък в моя къс от дланта ти под прежурящото слънце. Прогарящи плътта ти, за да изстинат отново. И още по- мъртвешки хладни да заличат безформеното ми привидение от огледалото на душата ти.
Ти в мен - идеал и безнадеждност. Чудеса и отчаяние. Нестихващо вдъхновение и малки дозички омраза. Крепост от грозна, черна тъмнина, зад която тихо, но напевно дремят най-красивите пейзажи, незизживените ми възторзи и непролятите щастливи сълзи.
Аз. Ти. Толкова всичко и толкова нищо. С невидимо “и” по средата…